Във времето на средния следобед на велики четвъртък имам една едничка задача - приспиване едно малко човече. Задачката е приятна, но реализацията трудна. Т"ва приказки за зайчета, мечета, вълчета и хитри лисанки не вършат работа. Те отдавна са загубили своя смисъл...къде едно дете ще види зайо, мечо, вълчо и лисанка? Ами в зоопарка и там те горкичките, съвсем не приличат на приказните герои.
          Зад мен има малка поличка с книги. Посягам назад и пипнешком си избирам една. Дааа, ТОЙ си знае работата: Хорхе Букай - "Приказки за приспиване на малки и разсънване на големи". Започвам първата

 ТЪРСАЧЪТ

Това е историята на един човек, който бих определил като търсач…
Търсачът е някой, който търси- не е непременно човек който намира.
Не е и някой, който знае непременно какво търси.Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Оставил всичко и потеглил. След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждало хълма от всички страни.
Бронзова портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.Търсачът влязъл и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно пръснати между дърветата.
Позволил погледа му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.
Имал очи на търсач и може би затова открил следния  надпис върху един от камъните:
 
             Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
 
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не е бил просто камък, а надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта , че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел:
 
            Ямир Калиб, живял 5 години,8 месеца и 3 седмици
 
Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите.
Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота.
Обзел го ужас,когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавало единадесет години….
Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.
Пазачът на гробището,който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
-Не, не плача за близък-казал търсачът. Какво става в този град? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
 Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата  е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнадесет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е  зарадвало,той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: вляво-това, което го е зарадвало. Вдясно-колко време е продължила радостта. 
Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмици? Две? Три седмици и половина…
След това вълнението на първата целувка–колко е продължила? Минута и половина,колкото целувката? Два дни? Седмица?
Бременност и раждането на първото дете?...
А женитбата на приятелите?
А най-мечтаното пътуване?
А срещата с брата,който си идва от далечна страна?
Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?
Така в тетрадката записваме всеки момент на радост…..Всеки момент.
 
Когато някой човек умре,обичаят ни е да отворим тетрадката му 
и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му.
Защото това е единственото и истинско живяно време.   
....................................................
    Малкото човече отдавна спи. А аз не. Би трябвало всеки човек, всеки ден, да записва в своята тетрадка, поне по няколко часа. А през другото време трябва да се бори за правото да пише.      А дали в бъдеще, сегашните малки човечета, ще пишат тук своята тетрадка или ще си купят еднопосочен билет, зависи от нас.

и се смислих, че ако питат мен, по-радостно е времето, в което очакваме самата радост да настъпи...:)

Неее, не съм съгласна с Букай. Харесвам си и времето изживяно в борба, страдание, надежди за точно тази радост.:))

радостта не е даденост, за нея трябва понякога да се бориш, да я заслужиш. Но каго форма на счетоводство ми хареса-оптимистично, само дебит.

всъщност ни се казва какви мрачни човечета сме и колко дълго плащаме за минути щастие:))))

Достави ми радост тази приказка - имаш две минути от мен:))))

Много сте си прави. Всички разходи на време трябва да се калкулират в сметката:)))

Добре наминала.
Приказката е за размисъл в стил ЖП прелез - "Спри, огледай се, ослушай се.."
Благодарско за минутките:)))

многоооо яко.Отивам да си пиша в тетрадката.

"Колкото повече, толкова повече" е казало едно мече. :)

тоя пост.Аз се бях заинатила да не чета Букай,защото реших че имитатор на КУелю.

Не съм силен по писателите.
Ако искаш вярвай, не знаех, че има такава книжка на лавицата. Но ми хареса.
Аз определено мисля, че бъдещето е в наши ръце. трябва малко смелост. Аз от 20 години съм "частник" и честно и почтено си плащам данъците. Въпреки, че не заслужават...

Интересно, увлекателно разказваш и размишленията ти са откровени! Поздравявам те за поста!

Мерси и хубав празник!